България е единствената държава в Европа, която през Втората световна война (1939-1945 г.) успява да спаси своето еврейско население. Става дума за около 50 хиляди души, които благодарение на застъпничеството на българското общество и Българската православна църква не са изпратени в лагерите на смъртта. За да оцелеят и да не се набиват на очи на германските хитлеристи, голяма част от тях са разселени от големите градски центрове в по-малките градчета на страната. Хиляди истории могат да бъдат разказани за българската толерантност и гостоприемство, оказани на нашите съграждани евреи. Две от тях са на Ребека Узиел и Шабтай Леви, които днес са семейство. Двамата са още деца, когато настъпват мрачните години на нацистко господство над Европа.
Ребека или Ривка, както я наричат на галено нейните близки, е родена в Ямбол през 1938 г. и живее със семейството си в града до 1942 г., когато заедно с майка си получават повиквателна. Първоначално заминават за Кърджали, където остават няколко дни, след което се установяват в Поморие, където прекарват 3 години до края на войната. Баща й, който първоначално е в трудов лагер, се присъединява към семейството и също живее и работи по специалността си в Поморие. Той е фармацевт, получил образованието си в Страсбург, и отлично говори немски. Работи в аптека, която се намира в непосредствена близост до дома, където е настанено семейството.
„Хората в Поморие бяха много доброжелателни към нас. Живеехме като едно семейство. Понеже там нямаха деца, аз бяха детето на всички. Всички много ми се радваха, глезеха ме и ме милваха“, спомня си Ривка. Семейството българи, в което са били настанени, се отнася много благосклонно и доброжелателно към нея и нейните близки. Впоследствие след края на войната тя и родителите и всяка години ходят на море в Поморие и отсядат в тях.
50 години по-късно Ривка отново посещава Поморие и се среща с наследниците на семейството, което ги е приютило. „Бях приета много добре, дори направиха репортаж. През последните десетина години често посещаваме Поморие и се чувстваме там като царе“, каза тя.
Баща й, който е бил в лагер в Пирин, й разказва история, че там е имало и около двайсетина момчета от Македония. Когато влаковете с техните близки, пътуващи за лагерите на смъртта, са преминали от там, те са искали да се присъединят към тях. Българите не им позволиха и насила ги свалиха от влаковете, като така ги спасиха, сподели Ривка.
В лагерите, в които българските евреи са били разпределени по време на Втората световна война, хората не са били бити. Баща ми никога не е разправял нещо лошо за отношението на хората към него в лагера, добави тя.
Ривка е много свързана и с родния Ямбол. В синагогата, в която са се венчали нейните родители, ще открие изложба на 15 април.
„Само добри думи мога да кажа за българите, за Ямбол и Поморие…“, обобщи тя.
Шабтай Леви е роден в еврейската махала в центъра на София. „Имах много сладки спомени от града като малко дете. На 4 години трябваше да се изселим в София. Отидохме в града на майка ми – Провадия. Там изкарахме цялата война. Към нас се присъедини и баща ми, който през лятото работеше в Горна Оряховица, а зимата не работеха. Това си беше работно време лукс“, смее се той. По време на престоя на баща му в Горна Оряховица и от снимките, които са запазени до днес, се вижда, че той е „силен и голям човек“ и не изглежда като такъв, който е търпял някаква извънредни лишения.
След 9 септември Шабтай се завръща в София, където семейството му дели с още три семейства един апартамент. „Живеехме в една стая на ул. „Екзарх Йосиф“ №81. Там отидох на училище, бях много добър ученик, имах приятели българи. С тях продължих да си кореспондирам и след 1949 г., когато заминахме за Израел, и през следващите 40 години комунистически режим“, каза той. Шабтай си пише със своя приятел и на английски, и на български. „И двамата бяхме инженери, той беше главен инженер на „Балканкар“. През 1988 г. за пръв път се върнах в България и се срещнахме, след това те ми гостуваха един месец в САЩ, където живеех по онова време“, сподели той.
Шабтай прави със семейството си и обиколка на цяла България – посещава Русе, Провадия, Варна, Видин… „Навсякъде, навсякъде беше много приятно. Тогава не можех да говоря добър български, но тази добра жена /обръща се към съпругата си Ривка/ ми каза, че трябва да говоря и аз говоря, говоря. Аз говоря малко, но чета и пиша. Тя говори много, но не чете и пише. Ние заедно правим едно“, смеят се Шабтай и Ривка.
Тя добавя, че заедно са започнали да превеждат Христо Ботев от български на иврит. „Това беше първият ни съвместен проект. Да преведем на иврит „Жив е той, жив е“. Това е прекрасна поема, която не може да се сравни с никоя друга“, каза Шабтай. Ривка си спомни, че като дете баща й не е давал да й се говори на испански, за да не се „развали българското на детето“.
И двамата пазят един много добър спомен от България по време на тежките военни години.
„Истината е, че единствените евреи, които оцеляха, са само българите. Това не е нещо, което може да се скрие и да се каже, че не е вярно. Ние винаги си говорим така. Само българите оцеляха по време световната война“, подчерта Ривка.
По време на престоя си в САЩ Шабтай прави малка студия, в която успоредно представя фактите от българската и еврейската история. Представя го пред синагогите в Америка, където фактите от българската история са малко известни. „Те не знаеха нищо за България. Когато говорих за българските евреи, говорих за България и беше много интересно“.
Ривка и Шабтай се запознават през 1956 г. Тя е изпратена през лятото при роднините на своята майка в Хайфа. „Съпругата на брата на майка ми един ден ми каза: синът на съседката е тук, хайде да ти покаже Хайфа. Гледам синът на съседката чисти боб с майка си. Заедно прекарахме две седмици в Хайфа. След като се завърнах в родното Рамле, той отиде в близък кибуц и се виждахме отново често. По едно време ме покани да се оженим в кибуца. Българите са познати като много интелигентни хора, не може да не си завършат средното образование и след това да не постъпят в университет. Тогава бях още ученичка в горен курс. Казах не. И когато казах не, този господин каза благодаря, обърна си гърба и си отиде. 60 години нито съм го чула, нито съм го виждала“, каза тя, а Шабтай добави: „Не съм мислил за нея, нито тя за мен“.
За тези 6 десетилетия Ривка успява да се омъжи за българин, става майка на четири деца /сред които професори и доктори на науките от MIT/ и баба на 13 внуци, а скоро ще стане и прабаба. „Мъжът ми беше специален, почина след 50-годишен брак. Един ден моя приятелка ми даде телефонен номер, аз се обадих и той ми каза: Аз съм Шабтай. Аз: Кой е този Шабтай! Той: Ривка, исках да се оженя за теб. Аз отвръщам: не си единственият! И тогава той ми каза, твоят цвят е оранжевото. Имах голяма изложба в Израел, той дойде и отново си замина. Три години по-късно имах изложба в София и тази история той ще доразкаже“, заяви Ривка.
Шабтай е имал много добър приятел, който починал и той идва за панихида в София, точно по времето, когато и Ривка е в столицата ни. „Тогава помолих Снежана, съпругата на покойния ми приятел, да отиде на изложбата и да му разкаже за Ривка“, каза той, докато тя го прекъсваше с усмивка: „Шпионаж“. Снежана му отговаря, че е прекрасна и тогава Шабтай телефонира на Ривка и казва, че ще пристигне за панихидата. „Така дойдох в София, направих панихидата. Попитаме къде ще отседна, аз не знаех и тя ме покани в хотела си. Оттогава сме заедно … от септември 2015 г.!“, сподели той, а тя добави, смеейки се: „Той никога няма стая в хотела! Все аз отивам в хотела и по едно време и той идва“. „Ние сме много близки духовно“, каза Шабтай. Ривка се съгласява и уточнява, че те имат еднаква култура: „Езикът ни е един – български, храната – също, същите характери и традиции. Всичко това много ни помага да бъдем близки. Много съм доволна, че за втори път взимам българин, въпреки че не исках българин. Българите са много готованци, ама хайде!“, смеят се двамата.
„Живяхме един пълноценен живот, и сега продължаваме. Когато се срещнахме, бяхме на 18 години. Сега сме заедно вече 9 години. Общо 27. Сега сме 27-годишни. Чувстваме се млади и много си обичаме. Връщаме се по два-три пъти годишно в България“, обобщават двамата.
„В България се чувстваме вкъщи. Радваме се да дойдем. Ние се връщаме в нашето детинство с хората, с езика“, заявиха те.
Шабтай отбелязва: „През последните години има една тенденция. Казват "българите взеха македонските евреи". Аз питам: Къде беше Тито? Те саботираха влаковете. Защо не саботираха нито един от тези влакове, които пътуваха за Аушвиц. Не се интересуваха. Това не беше неговата идея, той искаше друго нещо да направи. Ако той не можеше, тогава какво искаш да направят другите, които бяха под игото на германците? Да, имаше хора като Белев, но това не е българският народ. Народът ни обичаше и бяхме едно с него. Ние сме граждани с юдейска религия, както останалите са граждани с християнска религия. Живеехме заедно“.
Ривка припомня делото на Димитър Пешев в Кюстендил. „Този човек през какво е минал, за да спаси евреите“. Двамата подчертават, че българските евреи са били изселени по време на войната, за да бъдат спасени по този начин: „Така ни спасиха!“
„Всички говорят, че цар Борис III е спасител на евреите. Той, горкият, умря. Лесно е да се каже, той е спасител, онзи е спасител. Това не е един човек. Това беше народът“, обобщават Шабтай и Ривка. /БГНЕС
