В най-новата държава в света - Южен Судан, се боят от чужденците, пристигнали от Хартум, Северен Судан
Навръх 24 май Кирил Вълчев, генералният директор на БТА, навърши 51 години. Малко преди това обаче той завърши обиколката си на всички 193 държави - членове на Организацията на обединените нации (ООН). Мианма е последната 193-а държава, в която отива заедно със Силвия на кратко сватбено пътешествие веднага след като на светла неделя след Великден в храма "Свети Йоан Рилски" в София ги венчават игуменът на Рилския манастир епископ Евлогий и ректорът на Софийската духовна семинария епископ Пахомий. През февруари двамата подписаха граждански брак край бреговете на българската база на Антарктида пред капитана на българския кораб "Св. св. Кирил и Методий". Публикуваме пътеписа на Вълчев за еднодневното му приключение в Южен Судан.
Джуба, Южен Судан
26 ноември 2011 г.
Арестуваха ме.
А всичко започна толкова добре.
Държавите едва успяваха да възникнат преди да ги посетя.
Южен Судан обяви независимост на 9 юли същата 2011 г., отделяйки се от Република Судан след десетилетна война (най-продължителният граждански конфликт в Африка) с два милиона жертви и след референдум. Помня, че гледах репортажите за тържествено биещите църковни камбани – защото в тази част на Судан живеят християни. Празнуваха това, че Черна Африка се отделя от Арабия. И тогава и през ум не ми минаваше, че само четири месеца и половина по-късно ще летя към 54-тата държава в Африка и 193-тата членка на ООН.
А ето, че кацнах за цял ден в Джуба.
Въпреки, че летях от Хартум с „Marsland Aviations". Звучеше ми все едно ще летя със самолет до Марс. Но това беше единственият полет този ден до южносуданската столица. Поне името на самолета Боинг 737-500, написано с големи червени букви, беше с добра поличба – „ALEX" като сина ми.
Това е най-екзотичната авиокомпания, с която съм пътувал.
Проучването ми в интернет показа, че „Marsland Aviations" лети до 10 дестинации с 4 самолета – главно в Судан и Южен Судан, но и до Кения и Египет. Флотилията му се състоеше от по един „ТУ-134", „ЯК-42Д", „Боинг 737-200" и „Боинг 737-500" – очевидно последният беше най-добрият и за щастие точно той ми се падна за полета до Джуба. Създадена беше през 2001 г. като първата частна авиокомпания в Судан и на сайта й пишеше, че има сертификати за регистрация от ICAO за MSL и две писма от IATA, каквото и да значи това и независимо дали трябваше да ме успокоява, че това не е като другите судански авиокомпании, които имали проблеми със сигурността – например „Air West", на която Европейската комисия беше наложила забрана за полети до Европейския съюз. Но малко съмнителна ми се видя хвалбата на сайта, че „Marsland Aviation is ISO-9001-2000 certificated", защото това едва ли беше най-надеждният сертификат за една авиокомпания. В потвърждение на твърдението на водача ми в Хартум - Хатим, обаче, че това е най-добрата авикомпания за вътрешни линии в Судан (разбирай и Южен Судан) беше информацията, че тя държи 77 % от този пазар с по 900 пътници дневно.
Полетът Джуба – Хартум беше ежедневен – според последното разписание от 9,00 ч сутринта и продължаваше два часа.
34 на бордната ми карта се оказа просто номер на билета,
а не на място. Места нямаше.
Но аз се качих между първите – впрочем за първи път няколко жилави черни ме изпревариха, въпреки стратегически заеманото от мен място до изхода на автобуса. В този случай качването между първите се оказа, че има и друго значение, освен да си осигуриш място за багажа – особено на такива полети, където пътниците влачат от варели до денкове като ръчен багаж. Успях да седна на първия ред след бизнес-класата. Самолетът се препълни.
Седалките бяха доста мръсни. Стюардесите бяха в синьо със сини шапчици и червени шалове. Бордното списание, което си взех като сувенир, се казваше „Marsland Skies" и основният му материал беше интервю със стюардесата Suhaila, снимана на корицата, под заглавие: „My trip with Mr. President will remain in my memory".
Излетяхме с 20 минути закъснение, но заради опашка от самолети, а просто защото тръгнахме по-късно.
Хартум ни изпрати с прежулящо слънце и пясъчна мараня, отвъд която се виждаше пробляскващата змийска кожа на Нил с раздвоения му хобот, където се събират Сини и Бели Нил. Отгоре се виждаше, че градът е много правилно планиран – все пак строили са го англичаните. Правилните правоъгълници на кварталите бяха опасани от леко завито околовръстно шосе, чиято една страна е реката.
Веднага сервираха закуска – две хлебни топчета с нещо като малък шницел по средата, тулумбичка и компот кой знае как наврян в кен.
Летяхме на юг над Бели Нил през пустинята към най-новата държава на света.
След като се приземихме пред жълтеникавата едноетажна постройка с огромен надпис „Juba" (с една „b", а не както го пишат на английски език с две), пътниците започнаха да се придвижват пеша до сградата между самолетите.
Тъкмо и аз да пресека, когато един от летищния персонал махна на стоящия наблизо самолет и той потегли право към мен. Хукнах и се спасих. Чувал бях за хора, загинали при падане на самолети, но сгазени от излитащ самолет не знаех да има...
Пасажерите от нашия полет бяха изпълнили малкото пространство на залата за пристигащи и не беше ясно кой къде трябва да ходи.
Постепенно се ориентирах, че всички се натискат първо надясно, където беше сложен скенера за проверка на багажа. Действието по проверката се развиваше бавно, защото на същия скенер пускаха и багажа, разтоварен удивително бързо от самолета. Така че пътниците трябваше да издебват пролуки, за да пуснат и своите ръчни багажи като моята раница между куфарите, денковете, варелите...
Добрах се и аз и пуснах раницата, плахо проследявайки да не я вземе някой преди да мине през скенера и втурвайки се с блъскане да я причакам на другия край.
Всъщност никой не гледаше монитора на скенера ...
Следваше паспортният контрол.
Попитах един младеж може ли да получа транзитна виза. „Ще спите ли в Джуба?", попита на свой ред той. Като разбра, че ще прекарам само до вечерта, отиде да пита някакъв по-голям началник, който му потвърди, че може да ме пусне без виза. Сложи ми един печат и ме предаде на друг младеж, който ме поведе отвън към съседния вход за заминаващи. Когато понечи да ми сложи и той печат, аз го попитах мога ли да се разходя в Джуба до моя полет. Той също ходи да пита някакъв началник и каза, че няма проблем. Върна ми паспорта без печат за излизащи и ме отпрати навън.
Попаднах сред тълпа черни посрещачи, сред които нямаше как да позная Джоко. Никой не държеше табела, а Хатим от Хартум ми беше казал, че приятелят на брат му - Джоко, който любезно се беше съгласил да се погрижи за мен в Джуба,
ще познае мен по зелената риза, за която ще му каже
Зачаках да ме познаят, но никой не вадеше вид да търси човек със зелена риза.
Затова отидох под един навес, където имаше седалки и зарових в раницата за тефтера с мобилния на Джоко. Междувременно натъпках в нея пуловера и якето, защото изглеждах като лошо осведомен за условията шпионин, спуснат в Джуба при 30 градусовата жега.
Джоко ми вдигна веднага и каза, че е пратил да ме посрещне Чарли, който трябвало да е на летището. Обясних, че чакам под навеса точно до една будка, която предлагаше „сигурни таксита и хотели".
Зачаках Чарли да ме намери. Междувременно се появи една маса с местни произведения на изкуството и купих за долар едно малко плетено нещо с неясно предназначение. Всъщност то се продаваше в група с още пет, от които най-голямото беше високо половин метър и явно влизаха едно в друго, но убедих продавачката да ми даде само най-малкото.
Чарли го нямаше.
Телефонът извъня от неизвестен мобилен номер от неизвестна държава и по-късно щях да разбера, че това е бил той, но лошо се чуваше и прекъсна.
Пак звъннах на Джоко и той ме препрати да чакам на самия изход.
След малко се появи Чарли, който се представи като Чарлз. Имаше нещо нахакано в него, което малко ме притесни, но нямах избор да не му се доверя, а по-късно щях да се убедя, че просто е оправно момче.
Заведе ме в мръсна бяла „Тойота Корона" с десен волан. В Южен Судан караха по английски за разлика от Северен Судан.
Подкара и след минута бяхме пред офиса на Джоко, който беше на приземния етаж в най-хубавата сграда, която видях в Джуба. Тя буквално гледаше към летището.
Минахме покрай две служителки и се озовахме в кабинета на боса с голямо бюро и кожени столове. Чарлз каза, че Джоко ще дойде всеки момент и седна да ми прави компания на бутилка вода, произведена в Джуба. Междувременно дойдоха да се здрависат с мен още двама служители на компанията.
Diesel Generators Company Limited продаваше – разбира се – дизелови генератори, английско производство. Това се оказа голям бизнес в Джуба, защото цялото електричество на града се произвеждало от такива дизелови генератори – въпреки близостта на Бели Нил. Имали планове да строят водно-електрическа централа, на засега били само планове.
Компанията всъщност беше с централа в Хартум, където работеше братът на Хатим, а офисът в Джуба беше само клон на фирмата. Това обясняваше връзката с Джоко. Името му се оказа, че се пише Joko Lomoro Wani, както личи от визитната картичка, която ми даде – викаха му по-скоро Джоко.
Появи се с размъкнати дънки и риза, но изглеждаше направо официален на фона на останалите хора, които срещах в града. Протегна ръка и докосна рамото ми за поздрав, а аз автоматично направих същото. Помоли да го извиня, че има много работа и няма да ме придружава из града непрекъснато лично и ме повери на Чарли.
Чарли се оказа на 26 години, още неженен, родом от втория по големина южносудански град Малакия. Беше завършил Университетът „Джуба" в Хартум (няма грешка – университетът в столицата на Судан носеше името на столицата на Южен Судан). Нилот. Католик. Иначе шефът му Джоко беше протестант.
Оставих раницата и тръгнахме с тойотата.
Настоях да платя, както ме беше посъветвал Хатим – той впрочем се обади да провери дали всичко е наред. Джоко каза, че е много деликатно за тях да ми вземат пари, защото съм човек на брата на Хатим. Но аз настоях да платя бензина – отново по съвета на Хатим. Джоко си отдъхна и изчисли, че бензинът ще е 60 долара. Така изглеждаше, че не ми взема пари, но всъщност Чарли си изкара една добра надница.
Колани не се налагало да слагаме, макар да беше пълно с пътна полиция.
Спряха ни още след първия завой, за да даде Чарли обяснения кой съм и какъв съм
Попитах го дали има проблем да снимам и той самоуверено каза, че няма никакъв проблем. Извадих камерата, която купих от Хартум след като се счупи моята, чиято мъчителна работа напълно подхождаше на пейзажа наоколо.
Щях да разбера, че Джуба всъщност има една асфалтирана улица, която обикаля в кръг целия град. Пресечните улици бяха от червен пясък, който се носеше на облаци над тях при преминаването на всяка кола.
Минахме покрай лагера на ООН и поредица министерства със зелени ламаринени табелки. Човек трудно щеше да си представи, че това са министерства, ако ги нямаше табелките, които бяха забити очевидно съвсем наскоро. Вече знаех, че Република Южен Судан има 29 министерства, които очевидно градът едва поемаше.
Минахме и покрай президентския дворец – една розовееща къщура, която не успях да снимам. И добре, че не успях...
Първата ни спирка беше централният площад. Всъщност става дума за асфалтиран правоъгълник с бетонова трибуна посредата му, срещу която има паметник на националния герой на новата държава Джон Гаранг. През 1983 г. той оглавява вместо да потуши военния метеж срещу правителството в Хартум, за което е изпратен. По-късно става първи президент на Южен Судан докато е част от общата федеративна Република Судан до смъртта си с хеликоптер на 30 юли 2005 г. малко след подписването на Споразумението за общ мир през същата година, чиято заслуга се приписва на Гаранг.
Паметникът ми се видя малко поочукан и поолюпен за такъв герой, но го заснех с уважение, както и пилонът с голямото знаме отпред точно пред трибуната. На нея имаше нещо като будка, пълна с военни, на които Чарли отиде да даде дълги обяснения за снимането.
Но всичко се размина лесно и водачът ми дори ме заведе до гробницата на Гаранг зад висока ограда до самата трибуна, в която героят лежеше под наплив от мухи и всякакви други насекоми. И нея снимах заедно със спящия на пластмасов стол до високата паметна плоча военен. Впрочем военни срещахме навсякъде – главно в камионетки с насочени надолу автомати.
Продължихме по асфалтовата улица покрай едноетажни постройки, използвани предимно за магазини.
Доста мизерия съм виждал по света, но тази в Джуба беше в първата тройка
Много от хората живееха в нещо като колиби или в нещо подобно на юрти от клони, някои от тях с брезентов похлупак. Ходеха боси в прахоляка и бяха парцаливо облечени.
По страничните улици беше пълно с кози, по-скоро с цели стада кози. По асфалтовата бяха по-скоро отделни бройки, но едва пък не сгазихме едни патици...
Чарли предложи да ме заведе в университета и аз с охота приех.
Но се оказа, че има компликации.
На входа ни спря охрана и започнаха дълги обяснения на джуба-арабски, както го нарече Чарли.
Първите пазачи ни заведоха при втори, с които моят човек не можа да се пребори. Даже май се очертаха някакви проблеми, защото по едно време ме хвана за ръката и ме затегли към изхода.
После ми обясни, че не било добре да влизаме от съображения за сигурност, защото пазачите се опасявали да не стане някакъв инцидент с другите студенти. Явно този университет не ставаше за чуждестранни студенти...
Аз нямаше какво повече да му разглеждам, защото при безкрайните преговори можах да видя няколкото бараки в двора, в който младежи жизнерадостно пееха и пляскаха с ръце без да дават вид, че ще правят инциденти с чуждестранни посетители.
Продължихме по главната търговска улица – „Market Street", както я нарече Чарли.
Помолих го
да си купя местна музика и конституция
и той спря пред една книжарница (предлагаща всъщност и хранителни стоки), където много се учудиха какво търся. Вместо да продължим да търсим южносуданска музика, Чарли ми пусна една касетка с пищна черна жена на обложката и обяви, че ми я подарява.
Продължихме покрай серия от болници в едноетажни бараки с коментара на Чарли, че в Джуба има много способни лекари, завършили медицина в трите университета в града. Дано само не ми се налагаше да проверя способностите им ...
Минахме и покрай две католически църкви, едната от които „Свети Йосиф", както и покрай една протестантска. Имало и коптска, но не я видях.
Неусетно завъртяхме в кръг по асфалтираната улица, стигнахме до летището и пред строящия се нов терминал обърнахме, за да търсим музей, без да съм сигурен, че Чарли разбра какво всъщност трябва да намерим, защото дълго се чуди какво е това „museum".
Чарли – забележете – Чарли настоя да спре на височинката между летището и града, за да го снимам и аз – макар да не виждах какво точно да снимам към няколкото бараки долу – се съгласих.
Слязох от колата и защраках със суданската камера без много да виждам на слънцето какво точно излиза. Сигурен бях, впрочем, че подобен изглед от Джуба бях виждал в интернет, което ме караше да мисля, че наистина това е една от забележителните гледки към това незабележително място.
В този момент пред колата ни спря черен джип и от него изскочиха едни големи младежи с костюми.
Оживено се заразправяха с Чарли. Дойдоха и двама мотоциклетисти. Чарли каза, че са полицаи.
След малко се появиха още костюмирани от една друга кола, единият от които ми поиска паспорта. Дадох му го. Поиска и камерата. И нея дадох. Каза нещо на Чарли и Чарли му даде ключовете на колата.
Всички говореха на този джуба-арабски, така че и думичка не разбирах.
Чарли ми обясни, че трябва да се качим в неговата кола, а онзи, който ми взе камерата и паспорта щял да кара. Седнах отпред, където си седях и преди, а Чарли отзад.
Подкара нанякъде.
Опитах се да подхвана разговор на английски, но човекът до мен не знаеше английски или се правеше, че не знае. Потърсих Чарли за помощ, но той само сви пръсти в арабския знак да чакам. Само каза, че човекът е от националната сигурност.
Човекът от националната сигурност гледаше лошо напред и караше.
По едно време ми подаде камерата и ми показа да я пусна. Пуснах я и му показах последните снимки.
Това го влуди.
Явно на снимката, на която аз виждах само някакви колиби долу в ниското, той виждаше заплаха за националната сигурност на Република Южен Судан.
По едно време само пророни: „President House" и пак замълча.
След малко пак повтори: „President House" и добави: „Big, big problem!".
Коя от къщурите беше президентската къща и сега не знам,
а ако аз бях служител от Държавна сигурност на държава, чийто президент живее в такава къща, сигурно щях да съм много нещастен. Но нашият човек само кимаше многозначително и правеше гримаси, които постепенно ме накараха да се притесня.
Питах Чарли дали се е обадил на Джоко, но той само ми правеше знак да мълча. Питах го има ли проблем, а той свиваше пръстите на дясната си ръка, насочени нагоре, каквото и да значеше това.
Подминахме министерството на вътрешните работи. „Къде отиваме?", попитах Чарли. В „Национална сигурност" (National security), отвърна. По някое време свърнахме от познатия ми асфалтов път и подкарахме по розовопясъчни улици.
Пътувахме достатъчно дълго, за да си се представя като герой от „Арестувани зад граница".
Не бях прав, когато написах по-рано, че сградата с офиса на Джоко беше най-представителната в Джуба. Не! Най-представителната сграда в Джуба беше на „Националната сигурност". Беше кубчеста и на няколко етажа – но въобще не ми беше до това да ги преброя. А и сигурно щяха да ме настанят в мазето.
Влязохме в двор зад висока ограда. Служителят на ведомството паркира уверено и ме поведе вътре, носейки камерата и паспорта. Чарли ни следваше.
След като слязохме надолу към подземията, служителят ни заведе в едно помещение, наподобяващо коридор и ми каза да пусна пак снимките. Започна пак да ги разглежда и да повтаря „President House" и „Big problem".
Вложих целия си чар да го убеждавам с прости думи, че съм невинен – повтарях „Tourist", „Transit", „Sorry", не помня още какво. Чарли се включваше на непонятния език от време на време.
По едно време човекът от „Национална сигурност" ме погледна строго и ми направи знак да си сваля очилата. Бях със слънчевите очила, защото другите бях оставил в раницата при Джоко, и сигурно реши, че зад тях крия издайническия си шпионски поглед.
Свалих ги и спрях да виждам, защото нося четири диоптъра
Онзи пък започна да ме кара пак да му показвам снимките, но се изнерви от моето дълго взиране с копчетата на непознатата ми хартумска камера и сам я грабна, започвайки нервно да търси прословутата президентска къща.
Заточиха се минута след минута, в която някой ту влизаше, ту излизаше.
После дълго никой не влизаше, така че имах време да установя, че всъщност няма никакви прозорци.
Така минаха поне два, даже три часа.
Развръзката беше бърза.
Човекът от „Национална сигурност" ми каза да извадя картата с паметта на камерата и да му я дам. Но не ми върна паспорта и аз си помислих, че е дошло време да ме водят в мазето. Но Чарли ме хвана пак за ръка и поведе навън. „Ами паспорта ми?", попитах. „Спокойно, ще го върне!", отвърна. И наистина човекът от „Национална сигурност" дойде до колата и ми го върна – този път без да повтаря „Big, big problem". Попитах Чарли какво става, но той каза, че всичко ще ми обясни като излезем с колата отвън.
Чарли обясни, че хората от „Национална сигурност" много се боят от чужденци, които като мен идват от Хартум. Сякаш до преди пет месеца това не им е било столицата и в Хартум нямат всички възможни снимки и данни за Джуба. А ако ги нямат, все едно не могат да си ги вземат от интернет...
Никога впрочем не разбрах свръхусилието на такива държави каквато явно се очертаваше да бъде и тази най-новата на света, да се пазят от фотографиране, сякаш от сателит който трябва да не може да им отснеме каквото си поиска.
Допълнително в моя случай дългите обяснения с човека от „Национална сигурност" се наложили и заради липсата на виза, която самите южносудански власти ми бяха казали, че не ми трябва. А и Южен Судан всъщност още нямаше посолства по света, откъдето да си извадя виза, а на летището при пристигането не се издаваха...
Обсъдихме и въпроса за липсващото разрешително за снимане – явно новата държава си беше наследила порядките от старата.
Спасило ме домакинството на Джоко, който явно беше поне толкова важен в новата държава, колкото управител на атомна електроцентрала, тъй като внасяните от него генератори снабдяваха с ток страната.
Насред обясненията Чарли попита:
„Ти да не си журналист?",
но аз веднага енергично отрекох и заобяснявах за адвокатството си.
Бях стреснат достатъчно, за да не ми се обикаля повече из Джуба, а и Чарли предложи да седнем в кафенето до офиса, за да изпушим „шиша" – наргиле с ябълки. Почерпих Чарли и с пепси-кола. Помолих го да ми смени пари и той ми даде 50 южносудански динара за 20 долара, като провери изрично дали са от емисия след 2006 г., на сам ми върна една банкнота от 2004 г.
Дойде и Джоко.
Най-силната част от посещението в Джуба беше оставена за накрая с личното участие на Джоко. Качихме се в колата, която само Джоко не беше карал днес, имайки предвид и човекът от „Национална сигурност".
Минахме по асфалтираната улица, която вече знаех наизуст и само регистрирах с поглед аптеката, банките, хотелите с вид, при какъвто никой в Европа няма да нарече тези сгради с такива имена.
Стигнахме до Бели Нил!
Мътен и блатист по бреговете, но все пак Бели Нил!
В този район има няколко хотела, един от които „Juba Bridge", за който ми беше говорил Хатим, че един американски турист му бил похвалил.
Джоко и Чарли ме заведоха, обаче, в съседния, чийто ресторант беше на тераса над реката. Джоко се ръкува сърдечно с една жена с телевизионен микрофон пред камера – била журналистка от местна частна телевизия. Аз с боязън погледнах камерата й.
Чарли и Джоко ме подканиха да снимам, но аз нямах карта за памет. Това ги възмути и се заканиха да звънят в „Национална сигурност" да ми я върнели, но аз великодушно ги помолих да им я оставят, за да не се съсетят онези пак за мен.
Чарли ме подсети да използвам за снимки мобилния, но аз плахо се огледах. „Снимай! Снимай!", насърчи ме Чарли по същия начин, както преди да ме арестуват.
Снимах.
Даже и единствения мост над Бели Нил в Джуба – направен от желязна конструкция и вероятно свръхстратегическо съоръжение за най-младата държава на земята.
На него беше кръстен и съседния хотел, където поисках също да ме закарат. Всъщност става дума за едноетажни бунгала, чието единствено достойнство беше гледката към Бели Нил, ако не се брои сравнението със заобикалящата го среда, при което той изпъкваше.
Настоях да се връщаме и добре, че настоях, защото попаднахме в задръствания, които кой знае как се бяха образували в този толкова беден град.
Спряхме за малко пред магазин за музика и Джоко ми подари два диска с южносуданска музика.
После минахме през офиса, за да си взема раницата и два часа преди полета бяхме на летището.
Там също познаваха Джоко и добре, че го познаваха, защото минахме бързо през деска, където пишеха на ръка бордните карти. Служителят дълго търси името ми в списъка на пътниците за полета за Кампала – достатъчно дълго, за да ми изкара акъла, че ме няма в списъка и ще си остана при картата с памет от камерата ми. Намери ме.
После беше граничният контрол. Не си го представяйте в някаква будка, както сте го виждали другаде. То и не можете да си го представите, а
на снимка няма как да го видите, защото не ми се ходеше пак в „Национална сигурност"
Граничарите – опърпани, но нахакани човечета – стояха зад висока дървена банка дълга десетина метра, пред която се тълпяха без никакъв порядък преминаващите границата.
Добре, че и тук знаеха Джоко. Забави ни само дългото търсене на входния южносудански печат, който граничарят така и не намери и удари изходящият печат на друга страница.
Разделих се с Джоко с големи благодарности и пуснах багажа през скенера преди пазачът да извърши по-сигурната проверка на тялото ми с ръце пак без да намери скрития джоб с документите и парите ми.
Чакалнята беше задушна, но удобна заради кожените дивани, на които седнах и описах преживелиците си в Южен Судан – най-младата държава на света, която се доказа като държава само за няколко часа. Като ме арестува.
Пишех, но с едно око и две уши душех наоколо да не изпусна самолета, защото нямаше табла и високоговорители, а по някаква неясна система пасажерите ставаха и тръгваха за съответния полет. Ето, скочиха за Адис Абеба, без никой да е произнесъл това име и аз тревожно питах дали не са за Кампала...
След малко скочи друга група и тя вече беше за моя полет.
