37-годишна юристка от България над две години е в Украйна, сега служи в Трети чуждестранен легион. От самото начало на войната тя е основала хуманитарна организация и с благотворителна мисия е дошла в Украйна. После е решила да помага на военните на бойното поле.
Българката разказва от първо лице своята история пред украинската обществена медия "Суспилне Донбас":
Хуманитарна организация за помощ за Украйна
Дойдох през 2022 година с моята хуманитарна организация, за да помагам на украинците да отидат в мирни градове. Видях Чернигов след обстрели и бях изумена. И реших да направя нещо повече. Исках да помогна на хората и реших, че ще дойда и ще остана, докато не направя максимално възможното за украинския народ.
Заедно с двама украинци създадохме хуманитарна организация, доставяхме всичко до горещите точки - за цивилни граждани. После започнахме да помагаме на армията да евакуира хора: от полско-украинската граница до Нидерландия, Германия и Белгия, да ги настаняваме в безопасни места. Тази организация беше основана специално за Украйна. Аз нямах никакъв военен опит до пристигането си в Украйна. В мирния живот съм юристка и политолог.
Ако ти един път видиш хора, които се нуждаят от помощ и можеш да направиш нещо за тях и нищо не направиш – ти не можеш да спиш нощем, чувстваш вина, защото на някого е била нужна помощ, а ти си можел да я окажеш. След като видях болката на украинците – майки, деца плачат, атаки над цивилни болници, деца - аз разбрах, че човещината е в помощта един към друг. Така реших, че искам да бъда човек, който помага на другите в беда. Това беше моят избор.
За мен комфортът е да заспиваш вечер в мир със себе си, когато помагаш на други хора. Има други хора, които нямат комфорт, те спят на земята, в мазетата, без храна, без легла. Не е справедливо да пренебрегваш хора, които се нуждаят от помощ и просто да живееш собствения си живот.
Фелдшер
Учих за фелдшер. По време на коронавируса работих в Червения кръст в Нидерландия. Бях фелдшер в болница. Там завърших няколко медицински курса, а когато дойдох в Украйна, завърших курс за военни медицински работници.
Харесва ми да работя с украинци, но също така ми харесва да съм в мултикултурна среда. Така че това е място, където се чувствам добре, вършейки своята работа, където можем да бъдем професионалисти, да работим заедно като един екип.
Запорожие и Херсон
Работила съм в Запорожие и в Херсон. Най-страшно ми беше в Херсон. Това беше операция по вода, през нощта, в лодка. Случи се така, че нашият екип не виждаше къде сме. За нас имаше много висок риск, че ще ни снимат руски дронове, затова трябваше буквално да плуваме. Това беше най-страшният момент, защото с бронежилетка и всичко останало трябваше да плуваме. Да се борим за животите си. Затова за мен най-страшният град беше Херсон.
Най-страшните ранявания са тези, за които ти нищо не можеш да направиш.
Най-често срещаните ранявания, които виждаме, са огнестрелни ранявания на краката, които водят до бърза загуба на кръв и трябва много бързо да се лекуват. Има много осколки от изстреляни гранати и атаки на дронове. Също често има много травми на лицето, които много трудно се лекуват.
Обичайно нося със себе си три аптечки: своята собствена, която е за първа помощ, както и медицинска раница, която нося за помощ на няколко ранени.
Семейство
Моят баща преди е работил в Украйна и обича Украйна. Моето семейство планира да дойде в Украйна тази година. Затова, ако всичко бъде наред, съвсем скоро ще дойдат тук за лятната си отпуска. Майка ми плаче всеки ден. Те реално не знаят къде точно се намирам. Аз никога не споделям със семейството къде съм. Те казват, че са отгледали човек с голямо сърце. Много се гордеят, че аз помагам на нашите хора, защото ние смятаме украинците за наши хора. Но и много се страхуват, че нещо може да ми се случи.
Аз не звъня на родителите си, само пиша съобщения. Защото обичайно се чуват взривове, а те не знаят къде съм. Аз не искам да знаят къде точно се намирам. Искам да избегна това, доколкото е възможно.
Миналата година, преди да тръгна през октомври, срещнах командира, който ме помоли да проведа медицинска подготовка на неговата част. После той се върна от мисия. Говорихме и той каза, че никога повече няма да види своята дъщеря, защото тя е била военен медик и е загинала пред очите му. Аз виждах в този момент много силен мъж, който продължава да се бори. И тогава той ми каза: „Каквото и да правиш в Украйна, мисли, че твоят баща може да е на мое място един ден. Всичко, което правиш, е важно. Но, моля те, не умирай“. И оттогава постоянно си мисля: ами ако това е моят последен ден тук. Това е най-страшната мисъл.
Украйна
България подкрепя украинците, защото усеща, че ние сме заедно. Ние говорим почти един език и сме много близки. Има хора, които не разбират ситуацията в Украйна, защото не са тук. Затова аз каня всеки, който говори против Украйна, да дойде тук и да види със собствените си очи. Но в моето обкръжение всички мои познати подкрепят Украйна и се молят за победа.
Преди войната България мислеше, че Украйна, Русия, България и славянските страни са едно семейство и трябва да се подкрепят една друга и заедно да работят за по-добро бъдеще. След началото на войната ситуацията е съвсем различна.
По-рано те никога не са мислили, че агресията ще се разрасне до такива мащаби. Никога не са мислили, че Русия ще нападне Украйна и ще извършва такива действия срещу хората.
Аз смятам, че Украйна заслужава независимост и мир, както и всяка друга държава. Аз мисля, че всички страни трябва да я подкрепят. Сега аз много внимателно мисля за Русия, защото първите думи, които ми идват наум, са агресия, нападение, смърт и болка. Така че аз не знам как ще се разреши тази ситуация. Аз се надявам на победата на Украйна, както и всички тук. Но не мисля, че руснаците са способни да изградят някакви приятелски отношения с която и да е страна през 2024 година. И аз не знам по какъв начин ще могат някога да платят за всичката болка, която са причинили на Украйна.
Моята мечта – да отида на операция сега, да помагам на моя екип, на моите хора, успешно да се бият във войната, да постигнем мир за Украйна, победа.
От момента на моето идване през 2022 година съм имала една отпуска на Коледа, за да се видя с роднините за няколко месеца. После се върнах. Тази година няма да имам отпуска. Усещам, че да съм тук е правилно решение. Тук сме като семейство, аз много страдах за Украйна.
Когато Украйна спечели тази война, възможно е да си купя къща тук, да живея тук, да започна да работя тук. Украйна сега е моят дом, аз я обичам, обичам и хората.
