Не само очите, душата ми плачеше. На оскарите имах думи, тук нямам.
Той е Димитър Маринов - първият българин, качил се на сцената на оскарите. Но сега той е и Аспарух - бащата на великия Георги Аспарухов. Големият български актьор се прибра от Америка в София за премиерата на "Гунди - легенда за любовта". Маринов изгражда впечатляващо и достоверно образа на шлосера Аспарух. Обикновеният работник от обикновено българско семейство, чието най-ценно "изделие" е едно обикновено момче, което се превръща в богатство за цял един народ. Нещо като самия филм за Гунди днес. След като изгледа филма с хилядите в "Арена София", Димитър Маринов сподели първите си емоции пред "24 часа".
- Г-н Маринов, като човек, познаващ емоциите на червения килим, как бихте описали емоциите на синия килим за премиерата на “Гунди - легенда за любовта”?
- Няма сравнение. Откровено ви го казвам. Не искам да лаская, само заради това, че съм тук. Нямам думи, с които да обясня емоциите си. На оскарите имах думи, тук нямам думи. Защото това е новата България. Това е новата любов, любовта на новото поколение. И не е само Гунди. Героите сме ние - всеки един от вас. Влезте в живота, любовта и сърцето на новата България. Истинската България. Тази България, която мечтаете да бъде. От мое име - благодаря ви!
- Това ли даде “Гунди - легенда за любовта” на България? Надежда, че мечтите и любовта са живи?
- Те винаги са били живи. Винаги е имало всичко, което ние сме искали да имаме. Въпросът е да го погледнем и да го видим. Или както казваше навремето Тодор Колев: “Ние май винаги сме си свободни, но не го знаем”. Може би всеки един от вас обича, но не го знае. Този филм, този наш легендарен Гунди ни учи на това. И ни припомня отново - любов, семейство и родина.
- Докато гледахте филма за първи път, поплакахте ли и вие? Накъдето и да се обърнеше човек в препълнената зала, се виждаха хора със сълзи в очите в много от силните моменти на тази експлозия от емоции?
- Не само очите, душата ми плачеше. Върна ме назад в онова мое детство. Все пак Гунди почина, когато аз бях в първи клас. А всички вече го знаехме, дори първокласниците. Това, което най-много ме развълнува, не беше самият Гунди като футболиста Гунди, а това, което той носеше със себе си. Това, което Лита носеше със себе си. Това, което всеки един герой в този филм носеше със себе си. Тази любов. Сълзи... Изпразниха се очите, плачеше душата. Но нека този плач бъде плач на щастието. Защото започва една нова ера. И зависи от нас.
