"Ние не можем да отговорим на въпроса Изток или Запад, а както отговаря на въпроса на Иван Кръстев "Къде свършва Европа?" политологът и историк Тимъти Гартън Аш - "Европа не свършва на Изток, тя отшумява". Ние сме в тази част на континента, където европейският шум се чува малко по-тихо. Важни обаче са две неща. Първо, естественият стремеж на българина е бил на Запад и когато ние сме били част от източни империи, като Османската империя и СССР, нашият естествен стремеж е бил на Запад. Нашите възрожденци са сочели западния политически модел като пример и такъв, който искаме да наложим в България. При социализма, особено в последните десетилетия, стремежът да приличаме на западноевропейските държави е изключително силен. Това си личи много ясно по задочните репортажи на Георги Марков, който описва много добре този процес", коментира в интервю пред Mediapool по повод новата си книга "Българската политическа почва" политологът Димитър Ганев.
Книгата разглежда детайлно пластовете на националната политическа култура и историческите причини за нейното формиране, а в разговора пред Меdiapool Димитър Ганев разказва за специфичните политически черти на българина, ролята на "почвата" и нейните пластове, защо търсим месията и какви уроци можем да научим от политическата ни "почва".
Г-н Ганев, какво е българската политическа почва ?
Това, което се опитах да обясня през метафората за почвата, е, че както в почвата има пластове, които са формирани в продължение на векове, така в "политическата почва" също има такива пластове, които са следствие на историческия процес и на културни натрупвания. Те дават своето отражение върху всички събития, върху всичко, което се случва в България от следосвобожденския период досега. Аз идентифицирам най-общо четири пласта, които съм описал подробно в книгата. Но всъщност основната теза, която се опитвам да покажа и докажа, е, че почвата влияе много сериозно върху целия следосвобожденски процес.
Събитията, които се случват и връхлитат България като идеологии, са следствие на външни събития. Такъв период е социализмъм, либералната демокрация е следствие от победата на САЩ в Студената война. Но въпреки че тези процеси идват отвън, те са наложени като последица от някакво геополитическо събитие. Когато се посее семето на една идеология, то се поставя в почвата, която има своите пластове. Съответно малко или много, аз смятам, че много, тази почва започва да придава определени локални характеристики на тези идеологии и ред, зададени отвън. Българската политическа почва одомашнява процеси, прави ги с много силен локален характер, който е следствие от натрупаните пластове в почвата,
Кои са тези пластове? Какво вирее в тях?
Аз съм идентифицирал четири пласта. Не претендирам за изчерпателност, но смятам, че те са основните, които формират българската политическа култура в смисъл на набор от ценности, възгледи, подход към политиката. Четирите пласта, които идентифицирам, са географски, балкански, православен и национален.
Географски в смисъла на това, че самото ни географско разположение в тази част на Балканския полуостров, в тази част на Европа, тази близост до Константинопол и югоизточната периферия на Европа. Всичко това придава много сериозно значение за историческия ни процес във всичките тези 13 века и половина, откакто съществува държавата ни.
Вторият пласт е Балканският. Той пак е отчасти географски понеже сме част от Балканския полуостров, но аз му придавам по-скоро културен смисъл. Балканите сме част от едно културно семейство, което личи по доста неща. Например музика, кухня, език. Балканите всъщност са били част от една държава в продължение на векове. Първо са били част от културното влияние на Византия, а впоследствие са били в продължение на няколко века част от Османската империя. Фактът, че си бил част от едно политическо и културно пространство, изгражда много силни взаимовръзки между отделните народи.
Третият пласт е православният и е свързан с религиозната идентичност, което в крайна сметка ни прави част от едно голямо православно семейство. В същия момент успява в рамките на тези пет века, в които България е част от Османската империя, да ни запази като отделна общност, което впоследствие, добавяйки националния пласт, ни прави национална държава.
Последният пласт е националният. Всеки един от пластовете стъпва върху предишния, но това е раждането на националната идентичност или на това, че ние идентифицираме себе си преди всичко първично като българи. Това е въобще националната идентичност в Европа. Това е западно явление, което навлиза в оборот някъде през края на 18-ти век и се развива мощно през 19-ти и в началото на 20-ти век. Тогава идеологията на национализма напълно ни завладява и нашата първична идентичност вече е да казваме за себе си, че сме българи. Това е раждането на българската нация като идеология.
Националният пласт до голяма степен доминира последните 200 г.., още от началото на Българското възраждане. Впоследствие всъщност този национализъм след Освобождението става официална национална доктрина до 1944 г. и много от най-значимите събития в този период са следствие именно на национализма.
В такъв случай какви са тези специфични черти на българина днес, които са плод на тази "почва" и на нейните пластове?
Аз не бих могъл да ги изброя напълно, не искам да влизам и в някакъв народопсихологически портрет на българите. Аз по-скоро искам да дам политически характеристики. Без съмнение една от най-характерните черти за българите е егалитарността. Имаме някакво инстинктивното възприятие за някаква форма на равенство помежду ни и не възприемаме като легитимна каквато и да е форма на разделение, за разлика от една държава като Великобритания, която смята, че наличието на аристокрацията е напълно легитимно.
Егалитарността е следствие на много сериозни натрупвания, най-вече на липсата на някаква аристократична традиция в България. Липсата въобще на каквато и да е аристокрация след средновековната българска аристокрация. В Търновската конституция също ясно се записва, че няма благороднически титли. След 1944 г. пък един от идеологическите фундаменти въобще на социализма е свързан с равенството. Това е обяснението защо не възприемаме богатството и богатите хора като легитимно забогатели и заради това има причини и във видяния като несправедлив от голяма част от българите процес на приватизация.
Друга специфична черта е отношението към държавата или по-скоро липсата на доверие към властта, към държавата. И той е най-вече следствие на исторически събития и фактори. Не възприемаме Османската власт като наша, а чужда. Социализмът също дава своя тласък, най- вече поради факта, че София координира своите решения с Москва в продължение на 45 години. Това дава една огромна дистанция от властта и от държавата, което се вижда и до ден днешен във всяко едно социологическо проучване. Иван Хаджийски казва, че държавната власт се възприема като нещо чуждо, което всеки може свободно да заграби.
Друга характерна политическа черта е специфичното отношение към хегемона, към силния на деня. Фактически България след Освобождението проявява форма на субектност единствено до първите две десетилетия на 20-ти век. Съединението, Балканските войни и Първата световна война са форма на субектност, но последните ни опити завършват с две национални катастрофи и България сякаш се отказва. Това води до политика на договаряне със силните на деня. Ние приемаме ролята си на държава, която ще се разбира със силния на деня и няма да му прави проблеми. Това се случва след Първата световна война. Такава е политиката ни и през 40-те години. Социалистическата власт фактически се явява като най-лоялната на Москва в сравнение с всички останали държави от Източния блок. Сега също, за разлика от други държави като Унгария, Полша, Чехия, ние сме държавата, която създава далеч по-малко проблеми на нашите партньори от Брюксел и Вашингтон.
И разбира се, на последно място, но не и по значение е дилемата между Изтока и Запада. Ние не можем да отговорим на въпроса Изток или Запад, а както отговаря на въпроса на Иван Кръстев "Къде свършва Европа?" политологът и историк Тимъти Гартън Аш - "Европа не свършва на Изток, тя отшумява". Ние сме в тази част на континента, където европейският шум се чува малко по-тихо.
Важни обаче са две неща. Първо, естественият стремеж на българина е бил на Запад и когато ние сме били част от източни империи, като Османската империя и СССР, нашият естествен стремеж е бил на Запад. Нашите възрожденци са сочели западния политически модел като пример и такъв, който искаме да наложим в България. При социализма, особено в последните десетилетия, стремежът да приличаме на западноевропейските държави е изключително силен. Това си личи много ясно по задочните репортажи на Георги Марков, който описва много добре този процес.
В същия момент не трябва да забравяме, че бидейки част от Запада, днес ние сме специфична негова част. Ние сме в югоизточната му периферия и се явяваме най-източната част от Запада, което придава различен тип характеристики на българското политическо поведение.
Остава ли този стремеж към Запада силен?
Няма никакво съмнение в това. Показвал съм го и със социологически данни. Две трети от българите заявяват принадлежността си или подкрепят членството на България в Европейския съюз. И това са данни, които не са се променили много в последните години. Ако трябва да съм съвсем точен, разбира се, има качествена промяна. Ние подкрепяме Европейския съюз, обаче, за разлика от моментите, които бяха около приемането ни през 2007 г., когато приемахме всичко безрезервно, сега това не е точно така.
Сега имаме нюанси. Не сме съгласни примерно с миграционната политика. Имаме особено отношение към Зелената сделка или поне някои части от нея. Имаме различно отношение към войната в Украйна и Русия в сравнение с други западни страни.
Но в момента няма реална социална база за алтернатива на западната ни принадлежност. Когато се поставят тези неща в социология, разликата е в пъти. Така категорично не може да се говори за някакъв обществен антизападен порив.
В книгата отбелязвате, че българите търсят един силен човек начело. Защо това е така?
Това отново е следствия на историческо натрупване. Нека вземем българската история – еднолична власт на хана и царя в първите две български държави. Еднолична власт на султана след това. Ние посрещаме Освобождението практически без нито един ден исторически опит в това властта да бъде разпределена на някакви отделни центрове на власт.
Търновската конституция е много модерна, доста либерална за времето си. Но когато политическата култура, започва да ти дава определени сигнали, те напълно променят средата.
Може Търновската конституцията да е либерална и да внася разделение между монарха и парламента, но реално погледнато ние непрекъснато търсим силния на деня. Може да видим това в суспендирането на конституцията от княз Батенберг, във властта на Стефан Стамболов, а след това и цар Фердинанд концентрира властта в ръцете си. Почти еднолично управлява и Стамболийски, а след преврата през 1934 г. цар Борис поема цялото ръководство на страната. Впоследствие начело е генералният секретар на комунистическата партия.
Това се отразява и до днес. Ние непрекъснато искаме да видим кой е отпред, кой е начело и това ни е естествен инстинкт. И това роди месиите.
Това нещо всъщност се изменя в този политически персонализъм, за който Вие пишете в книгата. Защо продължаваме да избираме личности, а не идеи и политики?
Вероятно това е обяснението. Няма нито една партия от последните 25 години, която да е родена на някакъв различен принцип от този на лидера. Един човек и кръг около него създава партия, печели избори и управлява. Но това е партия, която е родена около личността. И в последните 25 години нито една от създадените партии не е надживяла лидера си.
И след толкова фалшиви месии именно през последните десетилетия започна ли все пак българинът да осъзнава личната си отговорност или и този процес все още не е настъпил?
Смятам, че има настъпила промяна, но не знам доколко тя е свързана с личната отговорност. Но промяната е свързана с това, че вече не сме склонни заради историческия ни опит в последните 25 години да даваме пълната власт на месията, както беше със Сакскобургготски през 2001 г. и Борисов през 2009 г.
Опитът за нови месии, каквито бяха Трифонов през юни 2021 г. и Петков и Василев през ноември същата година, не доведе до еднолична власт. Обществото им каза "даваме ви позицията на първа политическа сила, но не цялата власт. Ще се договаряте". Нашите политици обаче не успяха да отговорят на това предизвикателство.
Кои са уроците, които трябва да научим за политическото ни мислене?
За мен най-важният урок е, че трябва да положим усилия да разберем българската политическа почва. Да разберем всъщност кои сме ние и защо сме такива. Съобразявайки се с тези специфики, управляващите биха постигнали по-добри резултати от тези, постигнати през последните години.
Каква може да бъде българската политическа почва в бъдеще?
Тези пластове не са вечни. Политическата култура неизменно ще се променя в зависимост от това как ще се развива геополитическата ситуация. Ние сме локална проекция на глобални тенденции и всичко, което се случва, е следствие на геополитически размествания. Ние сме изправени пред такова – преминаването към многополюсен свят. За първи път от следовобожденската ни история ние няма да сменим лагера след геополитическо разместване.
През 1878 г. от източна империя, каквато е Османската, ставаме част от Запада. 1944 г. от Запада ставаме част от Източния блок. 1989 г. от Източния минаваме в Западния блок. България обаче ще продължи да бъде част от Западния свят, което означава, че страната ще има трайна история на устойчива западност. Въпреки че Западът не е в най-добрите си години, бидейки част от него, ще придобиваме от идейните му течения.
