Пред Хаменей стоят примерите на Ирак, Либия, Сирия и Северна Корея, които дават ясна представа за това какъв може да бъде компромисът на Иран между споразумение и ескалация и удължаване на кризата.
Дълго преди поста на президента Тръмп от 22 юни в социалните мрежи, в който призова за промяна на режима в „Иран", „Израел" вече беше започнал да размишлява върху този сценарий.
Във видеоклип, разпространен в интернет малко след началото на операция Надигащ се лъв", премиерът Бенямин Нетаняхузаяви: „Дошло е времето иранският народ да се обедини около своето знаме и историческо наследство, като се въстане за свободата си от жестокия и репресивен режим". Въпреки че Нетаняху и други израелски лидери на пръв поглед се концентрират върху отслабването на военните способности и разрушаването на ядрената програма на Ислямската република, те изглеждат оптимисти, че тези стъпки могат да предизвикат народно въстание, което в крайна сметка ще доведе до разпада на режима.
Остава основният въпрос: ще въстанат ли иранците отново, както са правили в предишни исторически моменти, като студентското въстание през 1999 г., зеленото движение през 2009 г. и масовите протести през декември 2017 г. -- януари 2018 г., протестите „Кървавият ноември" през 2019 г. и въстанието „Жените, животът, свободата" през 2022 г.?
И най-важното: ако избухне ново въстание, дали Ислямската република е толкова крехка, че да се разпадне , въпреки че последното въстание не доведе до коренна промяна в структурата на властта?
Нивата на разрухата и разпада
Историята ни учи, че когато масовите протести достигнат определено ниво, тяхното влияние върху стабилността на режимите е почти неизбежно. Изследванията на политолога Ерика Ченоует цитирани в анализа на Вашингтонския институт сочат, че мирните движения, в които участват не по-малко от 3,5% от населението – което в случая на Иран са три милиона души от общото население около 90 милиона – в повечето случаи водят до сваляне на режимите. Изследванията показват също, че този ефект може да бъде постигнат понякога дори с по-малко участие, в зависимост от местния контекст.
Изследователката от същия институт Холи Дагрес счита, че дори и този сценарий да се осъществи, принципът на валиат ал-факих*, който дава на духовния лидер абсолютна власт, съдържа механизми за запазване на приемствеността. На хартия Съветът на експертите на управлението, състоящ се от 88 членове, има за задача да назначи нов духовни лидер, когато дойде времето, но има широко разпространено убеждение, че планът за наследяване е подготвен предварително и може да включва сина му Муджтаба Хаменей или други кандидати.
Внезапната смърт на духовния лидер може да доведе до радикални промени в този план, особено ако предизвика широки народни протести срещу режима. Подължаващата криза може да накара някои членове на Съвета на експертите на управлението да активират официално правомощията си да отстранят Хаменей – стъпка, която според репортаж на списание The Atlantic вече се обсъжда от някои ирански елити. Винаги съществува вероятност Хаменей да бъде принуден да се оттегли, чрез натиск или убеждаване, за да се запази Ислямската република.
Иран и благословията на Аллах
Един от френските войниците попитал Наполеон Бонапарт преди началото на битката при Ватерло: „Бог с нас, католиците ли е или с англичаните - протестантите?". Бонапарт отговорил: „Бог е с този, който има по-голямо оръдие!" Тази фраза кратко и ясно обобщава логиката на политическия и военен конфликт, който избухна в Близкия изток.
От всичко дотук става ясно, че най-важният въпрос, пред който е изправен Техеран днес, е свързан с неговото стратегическо бъдеще: да продължи ли по пътя на постоянна конфронтация със САЩ, независимо от последствията за отношенията със съседните страни, които са домакини на американски военни бази? Или да поеме по друг път и да обърне гръб на провалените си политики в региона в името на постигане на историческо споразумение с Вашингтон, което да сложи край на ескалацията и да предотврати избухването на война, която ще бъде катастрофална за всички в региона ?
Политическият опит на Ислямската република доказва, че тя е способна да съчетае враждебни лозунги като „Смърт на Америка" с практическо сътрудничество с Вашингтон, когато е необходимо. Иранският режим може би ще успее отново да избегне мащабен сблъсък със САЩ и Израел, като запази антизападната си реторика, докато лекува раните си. Но поддържането на този двойствен баланс става все по-трудно, особено при Доналд Тръмп, известен с нетърпението си и който изглежда готов да възроди един отдавна изоставен план: свалянето на режима. Тръмп никога няма да забрави,че именно Хаменей преди 5 години Препоръча да го убият в отговор на ликвидирането на генерал Касем Солеймани в Багдад.
Ерозията на легитимността
Войната сама по себе си може да не доведе до краха на теократичния режим в Техеран, но със сигурност ще ускори ерозията на легитимността му и ще извади на преден план разрива между държавата и обществото и между различните центрове на силата във властта. По-сложният въпрос е за характера на алтернативата и размера на вакуума, който ще остави падането на режима, както и рисковете за региона като цяло от хаоса в страната и сблъсъка между различните етнически, религиозни и сектантски групи.
Никой в САЩ не е забравил разпада на Ирак и Афганистан след американските военни инвазии и последвалия хаос , разруха и граждански конфликти.
Израелско изследване за последствията от войната, публикувано на петия ден от нейното начало, разглежда въздействието на възможните резултати върху бъдещето на режима. Изследването е изготвено от Института за национална сигурност към университета в Тел Авив, който е близък до израелските служби за сигурност.
Авторът на изследването Раз Зимит, специалист по ирански въпроси, не стига до категоричното заключение, че режимът ще се разклати, както направи Нетаняху в разгара на войната. Изследователят отбелязва разочарованието сред иранците от неуспеха на властите да защитят цивилните. Иранското обществено мнение, което без съмнение е враждебно настроено към режима, не прояви активна съпротива срещу него. Проучването посочва, че „общественото мнение (в Иран) се формира отчасти чрез трагичните картини на жертвите и разрушенията в жилищните квартали, които бяха цел на израелските удари, което по парадоксален начин засили вътрешната сплотеност и нарастващото чувство на национална солидарност".
По отношение на влиянието на прехода към преговори след края на военната операция, проучването твърди, че оцеляването на режима е свързано с възобновяването на ядрената програма, която се разглежда като гаранция за запазване на властта. Според автора „решението на иранското ръководство да продължи конфликта излага режима на риск в краткосрочен план, но отказът от обогатяването на уран в Иран може да изложи режима на риск в дългосрочен план".
От свалянето на шах Мохамед Реза Пехлеви през 1979 г. Иран възприе реторика, основана на сплашване с наличието на постоянен „заговор" срещу Ислямската република. Затова новосъздадената система комбинира религиозна реторика с революционни лозунги и свежда политическата власт до „властта на върховия водач"*, който обяви износ на революцията, вместо да се занимава с изграждането на държавата. .
От първият ден на революцията през 1979 г., режимът се стреми да изгради идеологическа, религиозна и социална легитимност, и до голяма степен успя да промени облика на Иран от една крайност в рядък случай, който може да се сравни само с Френската и Руската революции. Днес обаче режимът е изправен пред опасността от разпадане на идеологическите, функционалните и социалните си основи. По този начин текущата война може да се окаже капката, която ще препълни чашата на режима.
Иран за първи път е сам без проксита срещу Америка и Израел
За Иран войната с Израел не е гранична битка или просто конфликт за влияние в региона, а е всеобщ тест за способността на режима да се задържи в един изключително сложен момент, в който той загуби съюзниците си в региона, а вътрешната ситуация вече не е същата. Стената на страха се руши, народната подкрепа за режима и в сърцевината му- Революционната гвардия се разпада, а революционната идентичност, която режимът използваше като средство за мобилизация и защита, вече е безсмислена и не може да оправдае бедността, безработицата и лошия живот , особено за младите хора, които не приемат вече религиозния характер на държавата и искат отваряне към Запада . Поколението, което излезе на протестите през 2017 г. и следващите години е от децата на революцията, това е поколение, недоволно и без никаква лоялност към религиозните символи, чрез които управлява режимът и не приема да се прави никакво сравнение между него и режима на шах Реза Пехлави.
Иранският патриотизъм може да бъде фактор за единство в настоящата конфронтация с Израел, но ефектът му в случай на поражение и капитулация пред искането на Тръмп за отказ от цялата атомна програма по модела на Кадафи може да бъде обратен - националната мобилизация ще бъде насочена срещу режима, неговите символи , реторика и политики.
И все пак, независимо от това кой държи кормилото на властта в Техеран, бъдещето на Иран след тази война може да се очертае в две основни посоки.
Първо, Иран може да упорства в позициите си и да продължи с непримиримата си външнополитическа линия, като се опита да разшири конфликта със САЩ, които заплашват интересите им в региона и на световната сцена. Но този път ще доведе до разрушаване на мрежата от регионални отношения, които Техеран успя да изгради през последните години, особено със Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства, а дори и с държави като Турция и Катар, с които поддържаше дълги и близки отношения.
Възобновяването на отношенията с Риад и Абу Даби допринесе за стопяването на изолацията на иранския режим и беше едно от най-големите дипломатически постижения в последно време. Това се видя в позицията на Саудитска Арабия, която въпреки близките си партньорски отношения с Вашингтон, не се поколеба да осъди израелските и американските атаки срещу Иран, като ясно изрази своята независима позиция.
Второ : Ако войната избухне отново, има основание да се смята, че Иран ще се окаже сам в нея. Твърдите изказвания и отправените заплахите на някои хардлайнери, е малко вероятно да изиграят спасителна роля.
Русия и Китай няма да хукнат да помагат на режима или да предприемат пряка намеса в полза на Техеран. В един от най-близките моменти между двете страни, Путин позволи на Израел да атакува военните обекти и позиции на ирански сили в Сирия. Москва дори отхвърли молбата на Хаменей да предостави на Техеран исканите от него системи за противовъздушна отбрана. А Китай, дори и да се включи в световен конфликт със САЩ, няма да го направи в защита на Иран. Така от стратегическа гледна точка Иран ще остане изолиран, изправен пред война, която със сигурност няма да получи широка вътрешна подкрепа.
Кой ще е предпочитаният вариант за Хаменей?
Пред Хаменей стоят примерите на Ирак, Либия, Сирия, които показват какво може да бъде бъдещето на Иран .
Политиката му доведе страната до настоящата ситуация. От миналата година Иран е обект на атаки от три държави, разполагащи с ядрено оръжие: Пакистан през 2024 г., а сега Израел и САЩ.
Днес Иран е под ударите на израелските атаки и се изправя пред американски президент с непредсказуем характер и с променливо настроение, който може да отговори с сила, ако Техеран застраши американските интереси. Кръгове от висшите военни, финансови и политически среди в Иран започнаха да се питат за смисъла да продължава враждебната политика към САЩ, на която държи Хаменей.
На осемдесет и шест години, обременен с кризи, „върховният водач" на Иран е на края на политическата си кариера. Иронията е, че той разочарова мнозина: от тези, които се надяваха на нормализиране на отношенията със САЩ, до онези, които претендираха за по-решителна регионална роля на Иран. Неговият подход се характеризираше с идеологическа твърдост и строга враждебност към Запада и с прекалена предпазливост на тактическо равнище и "стратегическо търпение" по думите му . Вследствие на това противоречие, неговият авторитет сред различните кръгове в режима се изчерпа. Неговото отстраняване може да се превърне в сериозен институционален шок, затова мнозина предпочитат да изчакат, докато той издъхне. Въпреки това, има основание да се очаква, че той ще бъде постепенно маргинализиран, а реалните центрове на властта ще се преместят към други фигури в рамките на режима.
Иранските лидери разбират деликатността на този момент и пред очите им буквално изкачат четири подобни предишни ситуации, които бяха с лош край.
През 1981 г., в разгара на ирано-иракската война, Израел разрушава проект, създаден от Саддам Хюсеин в тайна, за изграждане на ядрена програма. След освобождаването на Кувейт от инвазията на Саддам през 1991 г., американската подкрепа за опозиционните племена спира и позволява на Саддам да употреби оръжия , които доказват превъзходството му над противниците му и потушават контрареволюцията. След самоубийствените атентати от 11 септември 2001 г. САЩ повдигна въпроса за оръжията за масово унищожение в Ирак и стремежа на Саддам да се сдобие с тях. Кризата с „инспекторите" и твърденията, които по-късно се оказаха неверни, бяха сред аргументите за решението на американския президент Джордж Буш-младши от 2003 г. да превземе Ирак и да смени режима на Саддам.
Смяната на режима на Саддам с военна сила остави отпечатък в Триполи поради страха от ефекта на доминото, което накара лидера Муамар Кадафи, който беше под блокада поради редица авантюри, сред които самоубийственият атентат срещу самолета на ПанАм, да избърза и да заяви готовност да се откаже от програмата си за оръжия за масово унищожение в края на 2003 г. Отказът от „масовите оръжия" беше в замяна на запазването на режима на Кадафи и неговото племе. И това се случи. Кадафи се радваше на временно завръщане в западните и международните коридори и разположи шатрата си близо до улици и разкошни дворци. След избухването на „арабската пролет" през 2011 г. се включи НАТО и режимът на Кадафи беше сменен, а страницата на „полковника" беше затворена от опозиционни племена
През март 1994 г. Вашингтон обявява, че няма да позволи на Пхенян да разработва ядрени оръжия. През май 1994 г. Северна Корея засилва своята програма и обявява, че се оттегля от Договора за неразпространение на ядрени оръжия.
Президентът Бил Клинтън се отказва от военния вариант и приема дипломатическия. На 21 октомври 1994 г. е подписано споразумение със Северна Корея, с което Вашингтон, Токио и Сеул се задължават да предоставят на Пхенян два ядрени реактора в замяна на съгласието на Пхенян да отвори ядрените си съоръжения и да бъдат отменени санкциите срещу страната, както и да бъде предоставено ядрено гориво за енергийни цели.
През 2007 г. израелски самолети разрушиха малка ядрена централа, която Башар Асад строял в провинцията Дейр аз-Зор, на североизток от столицата. На следващата година израелски командоси убиха съветника на Асад, генерал Мохамед Салман, който отговарял за тайната ядрена програма. След избухването на „арабската пролет" Башар отговори на мирните протести с насилие. През лятото на 2013 г. силите на Асад употребиха химически оръжия срещу цивилното население. Обама беше на път да отговори със сила, но се отказа в полза на дипломатическо решение. Президентът Владимир Путин улови този сигнал и успя да сключи американско-руска сделка: Асад се отказва от неговата програма за химически оръжия в замяна на запазване на режима. Имаше съвпадение между програмата за отказ от химическите оръжия и плана на Асад да възстанови влиянието си под руски протекторат след военното интервенция през 2015 г.
През 2002 г. САЩ обвиняват Северна Корея, че разработва ядрено оръжие в нарушение на споразумението от 1994 г. Вашингтон спира износа на гориво за страната. Пхенян отговаря, че се оттегля от споразумението и прекратява международния „ядрен договор". През 2005 г. Северна Корея призна, че притежава програма за ядрени оръжия. На 9 октомври 2006 г. тя обяви, че първите й ядрени опити са успешни. Оттогава лидерът на Северна Корея Ким Чен Ун, който наследи властта от баща си Ким Чен Ир и дядо си Ким Ир Сен, повтори ядрените опити и броят на бомбите му достигна над 60.
Пред Хаменей стоят, примерите на Ирак, Либия, Сирия и Северна Корея. Те дават представа за това какво може да бъде бъдещето на „иранския режим". Въпросът е дали ще продължи с конфронтацията или ще сключи споразумение с Тръмп?
