Доналд Тръмп има безспорен талант да предизвиква свръхоптимистични очаквания в публичната среда с определени свои изявления. Неговата непредвидимост и склонността му да налага властови решения в ущърб на които и да е международни партньори на Америка създават специфичен рикошет на общественото мнение, склонно да се вкопчва в значително по-редките позитивни послания на Тръмп и да ги интерпретира в неоправдано гъсти розови краски. Последният пример е отново свързан с войната на Кремъл в Украйна. Президентът Тръмп изглежда искрено огорчен от поведението на Путин, публично изразява обида от това, че московският самодържец не спазва обещанията си, и плаши с радикални действия на Вашингтон.
Жуженето в публичния кошер рязко вдига децибели... Стъпка по стъпка, оказва се, че Вашингтон ще предостави на Украйна "отбранителни оръжия" - каквото и да означава това. Всъщност, ще ги предоставят (системите "Пейтриът") европейските партньори, а Америка ще ги компенсира със замяна в краткосрочно бъдеще. За Украйна ще бъде изпратено оръжие, което Европа ще плати изцяло - да се надяваме, оръжие, което и самата Европа ще има известно право да избира! На Москва ще бъдат наложени "вторични" санкции - ужасяващи 500 процента върху търговията с всеки, който се осмелява да търгува с руски нефт и газ въпреки международния санкционен режим. Всъщност ... засега нека бъдат 100 процента. И да се изчака до ... следващите 50 дни - "последно предупреждение" до Путин...
Международното обществено мнение няма полза от своята склонност да интерпретира действията на президента Тръмп в полярни чернобели краски. Този тип интерпретации е изцяло в полза на Белия дом, чийто стопанин силно залага на своята непредвидимост и максимално се възползва от склонността на наблюдателите да заменят с конспиративни очаквания липсата на достоверна информация за неговите истински намерения и действия. Независимо от целенасочената си непредвидимост, Доналд Тръмп е подвластен на същите ограничения и възможности, които се поставят пред всеки американски президент, действащ в ролята на най-мощната публична фигура в съвременния свят.
Тръмп не може да си позволи толкова силно "да се обиди" на Путин, защото флиртът му с Кремъл не е просто хрумване или необяснима симпатия, а инструмент за постигане на важна и дългосрочна цел - да отдалечи Москва доколкото е възможно от нейната отчаяна прегръдка с Пекин и да създаде пространство за сближаване и сътрудничество на Русия със САЩ. Скритото възхищение, което Тръмп изпитва към диктаторите - към тяхната способност да концентрират в ръцете си необозрима власт - е значим фактор за неговия афинитет към Путин, но то е само част от обяснението на стремежа за близост.
Разбира се, ако това сближаване между Москва и Вашингтон се реализира на практика, Европа е тази, която ще плати сметката - не само с цената на непрекъснато повишаващи се военни разходи, но и с цената на непрекъснато влошаваща се стратегическа позиция между партниращите си гиганти Америка и Русия. Това рязко променя цялостната логика и структура на досега познатия ни свят. Европа може да направи две неща - да забавя процеса на това сближаване и да се опитва да вкарва "трети страни" - допълнителни фактори в урвнението на своята сигурност и стабилност, между Сцила и Харибда на едно възможно руско-американско приятелство. За щастие, силното сближаване между Москва и Вашингтон е по-скоро идея фикс на самия Тръмп и на неговите стратези - "реалисти" и изолационисти, отколкото реално възможен процес. Но това не означава, че Тръмп няма да продължи с опитите да реализира сближаване. Това не означава, че Путин няма да продължи с любезното ухажване на Тръмп за да разхлаби примката, в която неговият режим попадна с агресията срещу Украйна.
Тогава защо президентът Тръмп толкова настойчиво изразява обида, показва че чашата с Путиновите обещания е преляла, че е дошло време за "категорични действия" - включително в подкрепа на Украйна? Американският президент е принуден да маневрира между различни фактори и проекции на власт както в собствената си страна, така и - в по-малка степен - в международния контекст. В Конгреса и в Сената рязко нараства непримиримостта на законодателите към политиките на Тръмп спрямо Русия и Украйна, които са в категоричен разрез с установената международна стратегия на Америка от много деситилетия насам. Не говорим само за демократите, които са малцинство и в двете камари. Говорим за нарастващ брой републикански законодатели - както принадлежащи към крилото на Роналд Рейгън в партията, така и прагматично ориентирани политици, които изпитват нарастващ натиск по този въпрос от собствените си избиратели. Америка не желае да флиртува с Путин - за разлика от своя президент. Затова конгресмени и сенатори, подлежащи на преизбиране след малко повече от година, с нарастваща настойчивост изискват твърда политика на Белия дом към Кремъл - преди всичко спрямо руската агресия към Украйна. Проектозаконът за налагане на 500 процента "вторични санкции" към купувачите на руски газ и нефт е подкрепен от 84 - от общо сто сенатори във Вашингтон. Засега Тръмп успява да укроти радикалния потенциал на това законодателство, споразумявайки се с републиканската фракция в Сената и в Конгреса докато "рита консервната кутия" на отношенията си с Москва "надолу по улицата" - последно предупреждение към Путин, най-последно предупреждение към Путин, след 50 дни - крайно последно предупреждение към Путин...
Друг праг пред политиките на Тръмп спрямо Кремъл са трансатлантическите отношения. Ние вече свикнахме да слушаме, че горката Европа е изоставена, безпомощна, молеща за подкрепа от Вашингтон. Нещата са по-сложни... От речта на вицепрезидента Ванс в Мюнхен не са изминали и шест месеца, но Берлин и Париж, Лондон и Брюксел отлично разбраха посланието. Европа е тромава и неповратлива, но за този кратък срок тя успя да създаде гъвкава коалиция за своята отбрана, започна да събира впечатляващи суми за военни разходи и успя да подготви срещата на НАТО в Хага по начин, който бе възможно най-удовлетворителен към претенциите на Доналд Тръмп. Посланието е ясно - Европа не смята да "ляга под ножа" на източна агресия само защото Вашингтон е решил да си другарува с Путин. Вярно е - не всички защитни сили на Европа са вече събудени - на континента все още нахлуват прекалено много мигранти. Ислямизацията на западноевропейските общества е пределно опасна и не среща адекватна съпротива, зелените утопии на предходните десетилетия все още не са подложени на достатъчна reality check... Но събуждането на Европа за най-актуалните заплахи, идващи от голямата война на източните й границе е вече факт. И ако Вашингтон не желае да се съобрази с този факт, Европа ще трябва да потърси други възможности за париране на предизвикателствата пред нейната сигурност.
Това са част от факторите, които безусловно влияят върху поведението и взимането на решения от страна на Доналд Тръмп. Тези фактори - както и неговите лични предпочитания и пристрастия - формират една дълбоко противоречива картина на стратегически интерес, който Белият дом трябва да защитава със силата на най-могъщата държава в съвременния свят. Не е вярно убеждението, че върху Доналд Тръмп не може да се упражнява натиск или да се постига промяна в неговите представи и намерения по един или друг проблем - просто защото той възприема себе си като "Зевс гръмовержец", особено в тази свръхмогъща роля на президент. Само преди седмици Тръмп пренебрегна натиска на ключова фракция на своята властова база - на крайната изолационистка десница на Стив Банън и Тъкър Карлсон - и бомбардира ядрените съоръжения на Иран. Видимо хаотичната игра с митата, налагани на една или друга страна също е продукт на сложни взаимоотношения на натиск и стимули, водещи до някакво споразумение или до нов цикъл на сблъсък.
Политиката на Белия дом спрямо войната в Украйна следва крайно противоречивия микс на всички тези фактори и обстоятелства, през които Тръмп се опитва да си пробива път, преследвайки първоначално зададените си цели - колкото и утопични да са някои от тях. Няколко неща тук са особено важни. Тръмп - както и редица други международни фактори - не желае да допусне поражение на Кремъл във войната с Украйна. Но войната сама по себе си представлява сериозно препятствие пред целите му да проникне на "руска територия" - със "сделки", инвестиции, стратегически бонуси и търговия, целящи да "опаковат" Москва и да я неутрализират в измерението на китайско-американското съперничество. Това е "вкусна" стратегия, съчетаваща полезното с приятното... Затова Тръмп иска да спре войната. (Евентуална Нобелова награда за мир може да бъде допълнително украшение към тази "вкусна" стратегия за "нахлуване" на руска територия.) Само че Путин не желае да спре войната - по-точно, той не може да спре войната. Ако спре "да върти педалите" на "СВО", той просто ще падне на земята... Тръмп се гневи и търпи - сега направи поредната "голяма жертва" - ще чака още 50 дни Путин да приключи със своето лятно настъпление...
Тръмп се опита да "извие ръцете" на Киев за да спре войната - на него му е безразлично при какви конкретни условия това ще стане, стига да се "отпуши" проектът му за обвързване на Русия. Не успя да принуди Зеленски към капитулация. Сега трябва да се съобрази не само с относителната устойчивост на Украйна в съпротивата на всяка цена срещу агресията, но и с "червените линии" на една променяща се Европа, която вицепрезидентът Ванс си представяше, че може да хока и навиква само защото "е дошъл нов шериф във Вашингтон". Тръмп трябва да се съобразява и с позициите на собственото си американско обществено мнение, което не оценява президентството му като успешно с повече от 43 на сто - един доста нисък резултат за първите шест месеца управление. С това обществено мнение трябва да се съобразяват и конгресмени и сенатори, подлежащи на скорошно преизбиране - за тях е важно да победят, а не да угодят на своенравния стопанин на Белия дом...
Настоящата позиция на Доналд Тръмп към Украйна е относително благоприятна, предвид необходимостта от подкрепа за Киев пред лицето на разгръщащата се лятна офанзива на Кремъл. Европа ще плати за американското оръжие - стига то да бъде предоставено навреме, в достатъчен обем и отговарящо на потребностите на ВСУ. Стратегиите за подкрепа на Украйна и приятелите на Украйна не бива да разчитат на магическото декодиране на бързо променящите се позиции на Доналд Тръмп, а да се стремят към създаване на устойчива структура на властови и патньорски отношения, която да предотвратява "залитане" на Вашингтон в другата посока - днес, утре, след 50 дни...
