В Чернобил трагедията си прави труда да предупреди. Прави го по телефона и в четири сутринта. По това време зазвъня телефонът в дома на Олександър Зеленцов на 26 април 1986 г.. Смяната му в атомната електроцентрала започваше едва четири часа по-късно, в осем сутринта, но в един от реакторите имаше пожар. Нищо сериозно, казаха му. Кола вече е на път да те вземе, пише испанският El Pais.
Сергей Кирикиев беше събуден от мобилния си телефон. На 24 февруари 2022 г., по същото време, му казаха, че има руски войски, преминаващи границата от Беларус. "Невъзможно е", отговори той.
Но не беше.
Конвой от 80 военни нахлу в зоната за изключване на Чернобил.
Сергей Кирикиев си спомня онзи телефонен разговор, галейки мустаците си, които са със същия сребрист цвят като косата му. Той ръководи "Екоцентър" – институцията, натоварена с мониторинг на радиоактивното замърсяване в зоната за изключване. След експлозията на реактор № 4 в атомната електроцентрала в Чернобил преди 40 години, Украйна,тогава част от СССР, евакуира радиус от 30 километра, който остава изолиран от онзи ден. Само работниците, отговарящи за поддръжката на електроцентралата и за контрола на околната среда, имат разрешение за достъп. И могат да го правят на смени с максимална продължителност от 15 дни. След изтичането на този период те са длъжни да се върнат у дома за същия брой дни.
Настъплението на руските военни имаше за цел Киев, но те създадоха логистичен център в Чернобил, докато столицата се съпротивляваше. Не срещнаха съпротива, защото украинската армия, както обясни по-късно правителството, не искаше да влиза в бой в такава деликатна зона. Така руснаците окупираха района и останаха там 36 дни.
Д-р Володимир Вдовиченко беше друг от лидерите на съпротивата в гетото на Чернобил. От 62-те си години той е прекарал 30 като личен лекар в зоната за изключване. И той влиза и излиза на смени, за да не надвиши дозата радиация.
На 31 март войските се оттеглиха от Чернобил, след като руската армия не успя да превземе Киев.
На следващия ден Украйна изпрати свои части. Четири години по-късно те все още са там.
Точно както му бяха предупредили, кола взе от дома му Олександър Зеленцов, мъжът, който получи обаждането с предупреждение за „незначителен“ пожар.
Зеленцов говори в централата на Асоциацията на ликвидаторите в Киев – организация, която обединява оцелелите от дейностите по почистване и дезактивация, продължили три години след експлозията на реактора. Той е на 75 години и, доколкото знае, няма здравословни проблеми. Зеленцов беше един от първите трима души, които влязоха в централата след експлозията.
"Направихме го през тръбите. Двама колеги и аз облякохме костюми, противогази и влязохме с вода до кръста".
В този момент ядрото на реактора беше открито, водата беше замърсена и се получаваха постоянни електрически разряди.
"Трябваше ръчно да прекъснем връзката с реактор 3. Ако не го бяхме направили, той щеше да експлодира."
Зеленцов успя заедно с двама колеги, които по-късно загинаха от радиацията. Те предотвратиха взрив, който би издигнал трагедията до невъобразими размери.
"Възможно е, ако реактор 3 беше експлодирал, да се беше получила верижна реакция, която да доведе до експлозията на реактори 1 и 2. Това би наложило евакуация на Европа. Тя би била необитаема и до днес", казва той, сякаш разказва анекдот.
До него 79-годишният Юджийн Йонушкиевич, тогава главен оператор в контролната зала, обобщава този подвиг на Александър Зеленцов.
"Той спаси Европа. Този човек, който седи тук, спаси Европа".
Василий Давиденко е началник на пожарната и пристигна в централата по същото време като Юджийн и Александър, с които споделя маса и разговор.
Давиденко си спомня, че е видял парчета графит, които са били част от вътрешността на реактора, на покрива на централата. Излъчваше толкова радиация, че блестеше.
Около 80 работници влязоха онази нощ в централата. Повечето търсеха Валери Ходемчук, ядрен инженер и първата жертва на катастрофата. Той беше до реактора, когато той експлодира.
Повечето от 80-те души, които онази нощ преди 40 години влязоха, за да спасят Европа, не успяха. Официалните данни от съветската епоха сочат 31 жертви. Най-надеждните оценки на Научния комитет на ООН за ефектите от атомната радиация (UNSCEAR) предвиждат 4 000 смъртни случая през следващите години.
Родителите на Галина Волошина са родени в градчето Чернобил, историческа местност, датираща от 1193 г., където са живели заедно християни и евреи. „И родителите на моите баби и дядовци са били оттук.“ И всъщност всичките ѝ роднини, доколкото тя знае.
"Никога не съм си тръгвала. Когато ни евакуираха през 1986 г., се скрих с семейството си и след няколко дни започнахме да работим като ликвидатори. Съпругът ми почина, но аз съм все още тук. "
Галина Волошина е на 77 години, висока, с къса платиненоруса коса. Тя е това, което в Украйна се нарича „самосели“ – нещо като заселници, жители на създадената зона за изключване, които отказаха да напуснат и да бъдат преместени в апартаменти в Киев или Москва. Официално е забранено да се живее в зоната с ограничен достъп, но украинското правителство си затваря очите за изключенията, стига да не става дума за непълнолетни.
Останали са съвсем малко самосели. Няма дори официална цифра. Около 12 жени, според оценките на тези, които познават мястото. Доколкото е известно, всички са вдовици.
Галина Волошина живее в покрайнините на Чернобил. Една права линия, която някога е била улица, а днес е черен път, ограден от полуразрушени къщи, погълнати от дърветата. В края му се появява, ослепителна, една подредена и добре поддържана къща, излъчваща живот и с надпис на входа:
След руската инвазия към изоставянето на зоната за изключване се присъедини и милитаризацията. Без да се броят фронтовете, районът на Чернобил е територията с най-голямо присъствие на украински войски. Навсякъде има контролни пунктове, укрепления, кули, бодлива тел… Ефектът е плашещ, особено през нощта, когато сирените за въздушна тревога прорязват тъмната и тиха изолация.
"Преди руската инвазия идваха много туристи. Правеха обиколки. Честно казано, не мога да разбера как някой предпочита да дойде тук, вместо да отиде в музея "Прадо", казва Володимир Вербицки, официален гид в зоната, бивш работник в атомната електроцентрала и доброволец в бойна единица, чиято задача е да не допусне руската армия да се появи отново в района.
До зоната за изключване — разположена на север в страната, на два часа път с кола от Киев — се стига след преминаване през контролно-пропускателен пункт, който разделя живота от празнотата. Това е като преминаване през огледало, което води към друга реалност: от трафика, къщите и съседите се преминава към изгнание и тишина.
След като се мине контролният пункт, се продължава по път, ограден от изоставени къщи, който води до град Чернобил. Градът изглежда призрачен, метален, оловен. Сцена от антиутопия, индустриален пейзаж, застинал във времето. Повечето къщи, сиви и тъжни, са в руини и растителността ги поглъща. Останалите изглеждат като призрачни жилищни блокове, където живеят работниците, които изкарват 15-дневните си смени. Има мръсни прозорци и прострено пране. Отвътре мебелите, леглата, завесите и чаршафите в апартаментите изглеждат като малък музей на съветската носталгия. Тръбите в целия град са на показ: замърсената земя не може да бъде преместена. Много от тях са обвити с алуминиева изолация. Има два малки магазина за хранителни стоки, стада бездомни кучета, които патрулират по улиците, и изоставена и разрушена пожарна станция. През нощта всичко е тъмно. Напълно тъмно.
Делегация от пет души очаква журналистите на входа на централата. Тя е неактивна от момента на аварията, но докато не бъде завършен планът за демонтиране – сега прекъснат от войната – се нуждае от охрана и поддръжка.
"Най-сложното ще бъде изтеглянето и съхранението на над 200 тона ядрено гориво от останалите три реактора. Това е едно от големите предизвикателства пред Европа", обяснява Олександър Хригораш, началник на Гражданската защита на централата и от този момент наш водач из централата.
За да обясни фаталния момент, Зеленцов се позовава на известния сериал „Чернобил“, който пресъздава събитието.
Едва месеци по-късно беше открито, че спирането, наредено от бутона, е довело до завършване на предишна реакция, предизвикана от теста, която е довела реактора до предела му поради неговия дизайн. Дизайн, изоставен след аварията.
В недрата на това, което някога беше реактор 4, се появява старият съветски саркофаг от бетон, построен месеци след аварията.
Вътре, на няколко метра, разделени само от тази бетонна стена, се намира така наречената „слонова крака“ – нещо като латентна и изолирана ядрена лава, способна да облъчи цяла Европа с радиоактивно замърсяване. Самият ядрен реактор. Електрически панел показва радиацията: ако в Червената гора имаше 22 микрозиверта на час, тук вътре има 685 000. Само няколко часа на това място биха представлявали сериозен риск за здравето.
Десет дни преди влизането на руската армия, дрон, предназначен априори за електроподстанцията на централата, се отклони от курса си и се удари в новия саркофаг. Това беше на 14 април 2022 г. и предизвика огромна дупка, която накара Европа да задържи дъха си в продължение на дни.
Припят е безспорен символ на катастрофата, най-ясният отпечатък на изоставянето. Преди аварията това беше най-големият и важен град в това, което сега е зоната за изключване. Той се роди и израсна заедно с централата и се разви до над 50 000 жители, почти всички от които работници в централата, която се вижда с просто око от всеки висок прозорец в града. За няколко дни Припият се превърна от град в емблема.
Замръзнал като под магия, градът опустя за часове и на мястото му остана само безжизненото ежедневие: мебели, окачени дрехи, играчки, пътни знаци, водно колело, което беше на път да бъде открито, басейн, пълен с тиха вода. Четиридесет години по-късно никой не се е върнал да живее на това място. Градът е погълнат от природата. Очертанията му едва се различават, размити сред дървета, които растат дори вътре в сградите. Едва от 16-ия етаж на един от блоковете можем да видим, че всъщност тази гора съдържа град, сякаш става дума за един от онези изгубени градове, открити от изследовател, който обикаля джунглата.
Заек с размерите на средно голямо куче пресича пътя, докато журналистите напускат призрачния град. Зоната за изключване е опустошила територията от човешко присъствие и фауната се е размножила, което доказва, че хората са по-опасни от ядреното замърсяване. Поне за животните.
Това е мнение, запечатано в душата на всички самосели. Валентина Кухаренко е на 86 години и живее в друга самотна къща на няколко километра от Чернобил. Седнала на масата в кухнята си, застинала във времето, тя разказва, че експлозията на реактора я е изненадала на 26 април 1986 г., докато е рибарувала в реката. „Бях с мъжа ми и видяхме блясък в далечината. Не знаехме, че там всичко е приключило“.
И тя настоява да ни предложи храна и напитки. Тонът ѝ е меланхоличен, въздишките се редуват.
"Това никога повече няма да бъде това, което беше. Спомням си, че когато обявиха строежа на централата, се зарадвахме много. Бяхме много щастливи благодарение на нея и на това, което ни даваше. Но после тя ни уби. Унищожи всичко. "
Валентина Кухаренко обобщава всичко в една буквално лапидарна фраза:
"Чернобил е роден през 1193 г. и е умрял през 1986 г. ".
Излизането от гетото на Чернобил всъщност е влизане в гетото на Украйна. Страната продължава да бъде задушавана и тормозена от Русия, която почти всеки ден изпраща вълни от дронове над селата и градовете. Четири години по-късно голяма част от Украйна се опитва да нормализира непоносимото. Когато в Киев звучат въздушните аларми, почти никой не поглежда към небето, камо ли да тича да се скрие. Работниците от Чернобил продължават да идват и да си отиват, влизайки на всеки 15 дни в зоната за изключване. Зоната, която преди 40 години се превърна в гето и която от четири години насам трябва да понася и войната.
